Един ден от живота на Димитричка Т.
Над мрачните панелни блокове на «Люлин» падаше здрач. Димитричка Т. дояде филията с лютеница и написа във фейсбук: 4ao az otiwam na nekfo parti. Трима души лайкнаха статуса й.
Димитричка Т. отвори гардероба и започна да се накурвя. Прашките прозираха под белия панталон, сутиенът подпираше толкова мощно гърдите й, че те всеки момент щяха да изскочат под напора му. Гримът й беше агресивен, като на евтина проститутка.
Димитричка Т. не искаше да е евтина проститутка.
Тя искаше да е известна.
Искаше жълтите вестници да пишат за нея.
Искаше Благой Георгиев да й вика «здрасти», като я види.
Искаше, като отиде на чалготека, Азис да я поздрави по микрофона. Да каже: следващата песен е специален поздрав за Дани. Не за Димитричка, а за Дани.
Димитричка Т. не харесваше името си. Смяташе го за селско. С такова име как ще пробиеш в хайлайфа…
Димитричка Т. искаше да е част от хайлайфа.
Тя не искаше да работи, защото знаеше, че с работа в България няма да прокопсаш. Родителите й цял живот са блъскали от сутрин до вечер. И кво? Нищо. Майка й няма пари за едни ботуши, ебаси.
Димитричка Т. не искаше и да учи, щото за кво да учи? В хайлайфа никой няма да те пита колко е седем по девет.
Димитричка Т. беше заслепена от блясъка на известните. Веднъж видя на живо една от Златките и се разтрепери от вълнение. Искам и аз да съм като нея, шепнеше, искам и аз да съм като нея…
Друг път видя Валери Божинов, който играеше кючек с други изтъкнати спортни деятели. Боже, колко е сладичък, помисли си Димитричка Т. и цяла вечер не свали поглед от него. По едно време й се стори, че и той я погледна и копнеещото й люлинско сърчице радостно се разтупка.
Димитричка Т. не беше общувала лично с никой от българския хайлайф и нямаше как да знае, че зад лъскавите фасади се крият човешки развалини. Тежките им парфюми не можеха да подтиснат натрапчивата миризма на цървули.
Димитричка Т. си даваше сметка, че може да влезе в тия среди единствено по полов път. Знаеше, че вагината й е ценен актив. И че ако извади късмет, би могла да я продаде на добра цена.
Димитричка Т. имаше много модели за подражание. Тя гледаше всички риалити програми, в които плътта среща капитала – «Милионер търси жена», «Курви търсят спонсор», «Зоофил търси козичка»…
Тези предавания й създаваха усещането, че на пазара има голямо търсене на свежа плът, но това беше илюзия. Истината бе, че предлагането на срамни устни надвишава многократно свободните капитали в мъжките портфейли.
Димитричка Т. не искаше много от живота – стигаше й някой да я измъкне от спарените люлински панели и да й купи малко апартаментче в центъра. Малък автомобил, за да ходи с него на фризьор и двеста-триста лева на ден, да си харчи в мола.
Обаче все не попадаше на точния човек.
Първото й гадже я биеше, второто го вкараха в затвора за продажба на наркотици, третото изчука всичките й приятелки.
Не броеше авантюрите за по една нощ. Те бяха по-скоро за имидж и не й носеха почти никакви финансови постъпления.
Димитричка Т. се качи на таксито й му каза да кара към Син Сити. Бакшишът я изгледа с неприкритата омраза на човек, който знае, че никога няма да чука такава жена. «Мама ви дееба, курвенска», помисли си.
Димитричка Т. слeзe пред заведението и се заизкачва по стълбите. Стори й се, че единият мъж от охраната й кимна. Но всъщност кимването не беше за нея, а за жената, която вървеше зад нея – известна шивачка, която настояваше непременно да я наричат «дизайнерка». Прическата на шивачката беше потресаваща – приличаше на щраус, който току-що е преживял яростна атака от цяло ято грабливи птици.
Димитричка Т. застана до бара, поръча си натурален сок и се заоглежда. Дали пък някой няма да ме почерпи? Погледът й шареше по вип-сепаретата. В тях разпускаха няколко провалени футболисти, един висш полицай, един наркотрафикант и двама депутати. Но Димитричка Т. беше закъсняла – около компанията на известните вече танцуваха няколко почерпени момичета и навираха бюстовете си в лицата на виповете. Миришеше на тестостерон и банкноти.
«Налазили са ги курвите», помисли си Димитричка Т. и се ядоса. Днес щеше да се прибере без трофей.
Допи си сока и си тръгна.
Калта пред блока стигаше до средата на изящните й прасци. Бездомен помияр изръмжа зад контейнера за боклук.
Димитричка Т. се прибра вкъщи и се загледа в безутешния пейзаж зад прозореца. Отвори хладилника и извади започнатото бурканче с лютеница. Намаза си една филия и я захапа.
Не чувстваше нито тъга, нито разочарование.
Само усещане за пустота.
Некво никво.
Автор: Неизвестен
Аз ли? Ха-ха!
Не, не съм за Вас и Вашия така обикновен свят. Нещо хич не мога да разбера правилата на тази Ваша куца игра. Никога не съм ги и разбирал, нямам желание и дори и не си и правя труда да го правя. Мразете щом Ви кефи! Продължавайте с нищожните си жалки опити да ме унижите по някакъв безмислено тъп начин или да обезмисляте значението на целите ми. Не ми пречи!
Не ме харесвате, защото не ме усещате. Аз не Ви харесвам, защото Ви почувствах! Научих начина Ви на мислене наизуст. Мразете ме, затова, че искам нещо повече. За това, че живея както си поискам. Че имам силата и възможността да правя всичко, което поискам. Не, аз изобщо не съм толкова красив … Не, аз не съм богат! Не, аз не съм нищо особено! Смея се, понякога дори се натъжавам и веднага след това, отново усмихнат Ви вбесявам, с факта, че правя каквото ми е на кеф! 
Само ко-о-о-олко цинично от моя страна. Ужас!
Скъпи смешно-жалки хора, след като Вие нямате силата да се преборите със себе си и не спестявате злобата си, дори и към Вас самите – ‘що пък аз трябва да съм длъжен да Ви спестявам истината? … „Мани го тоя клоун!“; „Той е луд“ … 
Просто, цент идея си нямате колко силно се смея всеки път, когато ща не ща се докосвам до бедните Ви, малки, ограничени душици на коне с капаци… Абсолютно и категорично отказвам да приема за правилни неписаните закони, които изпилените Ви мозъчета са сътворили и въвели в лишения от смисъл живот, който се опитвате да живеете, криво-ляво, с наведени глави. Отказвам и да бъда един от Вас – изпържените копелета, плод на грубата матрица. И не ми пука грам, че този мой отказ ще ме доведе до някаква душевна черна дупка, плод на самота! По-добре самотен (‘щото, принципно, аз НИКОГА не съм сам 
) – от колкото във Вашата интелектуално бедна и духовно измъчена компания!
Аз вярвам, че там някъде ще срещна човек или хора, дето са като мен … Няма да има нужда да обяснявам нищо и няма да има нужда да се променям заради каквото и да е! Вярвам, защото знам, че все още има хора, дето са вън от грубата матрица на изпърженото си ежедневие! И преди да ми лепнете поредния епитет – знайте и запомнете, че съм постигнал съвършенната хармония със себе си, чувствам се адски добре в кожата си и умея да се усмихвам естествено и ще го правя и занапред! А Вие?
P.S. Ся спокойно можете да изкоментирате и правописните ми грешки
The Last Radio Show
Тая вечер се заигравам да правя предаване по DT-Station.net от 00:00 часа, ще си говорим глупости ще слушаме музика и т.н. А, преди това можете да налазите тестовото излъчване тук: ЦЪК до 00:00 часа. Хайде на черешата!
Усмивка за левче
Посветено, на момиченцето, от което си купих усмивка за едно евро тази вечер.
Купих картичка с късмeтче, което наистина ме накара да се усмихна. Благодаря ти Лили!
Кипър, Капарис, Кенеди Пъб
7-ми февруари 2012, 00:00 часа.
Тя е Палечка, мургава, с черна косица.
Бръмчи по кафета самичка цял ден.
Носи картички, малки, и тихичко пита:
„Ще си купиш ли нещо от мен?”
А устата преглъща, очичките скитат
върху масите с пълни блюда.
Няма отговор… Палечка тъжно полита
към съседните с бързи крачка.
Днес във пъба е шумно. И кризата люта.
И добре, че купона тече.
А, паважът – студен… Две петички подути
излитат с люлката в злото небе.
И животът я люшка. Наистина жалко!
Пъбът, всъщност, е твърде зает
да играе със нея. Той с другите малки
хапва си лакомо палачинки с шоколад със мед.
Само Палечка скита от маса на маса:
„Ще си купиш ли нещо от мен?“
„Тука пише: „Обичам те!“" – с гневна гримаса
я пропъжда бездушният ден.
Ала тя, неразбрала, се шмугва в тълпата,
стиска картички с двете ръце.
Откупува за евро усмивка Съдбата
от най-тъжното детско лице.
Loading ...