Баси, никога до сега не съм искал толкова силно да си остана вкъщи т.е. в България … Може би, възрастта ми започна да си казва думата … Е, не, че съм няк’ъв дърт, ама … Честно, не знам какво ми става …

Ако това ми се беше случило преди две или три години, със сигурност, без въобще да се замисля – директно щях да събера куфарите и да изчезна.  Да не говорим, че имаше моменти от моя живот, в които куфарите ми бяха постоянно в stand by режим. А, сега … Дори и билет не съм си купил още …

Може би, това е някакво пролетно-носталгично състояние. Може би е просто кофти настроение … Само шефа горе знае …

Напук на кризата и безработицата, напук на безпаричието, напук на всичките тъпи ебавки от страна на държавата – остава ми се тук! … Тук, около моите хора! Тук, в моя дом! Тук, в моето си легло!

Писна ми! Уморих се от чужди хора, чужди пътища, чужди домове, чужди традиции, чужди проблеми, чужди емоции и пилещи мозъка прожектори и декори …

Сега, докато пиша това подобие на пост – в очите ми напират сълзи, а сърцето ми е на път да изхвърчи през устата… Защо го пиша?… И аз не знам … Може би, защото ако не го излея някъде – ще се пръсна отвътре, като балон препълнен с застояли фекалии …