2013-09-05-17.58

След поредната дълга блог пауза – ето ме отново на линия.
Дълга и интересна работна година беше… Различни държави, различни работни места, различни длъжности, различни хора и ударни дози коктейли от емоции.

Доста интересни неща се случиха с мен през изминалите няколко месеца. Някои  красиви, други  запомнящи се, други  не до там приятни. Като човек – идеалист и мечтател, който категорично отказва да вярва в лошото и трудните пътища и който ненавижда глупостта –  избирам да изтрия от паметта си не особено приятните моменти, като просто забравя тях и причинителите им.

Чукнах 30-ката… Не съм много сигурен дали това е повод за радост или носталгия…
Сведох хората, които могат да разчитат на мен – единствено до хора, на които мога да разчитам. За съжаление, бройката се оказа обезпокоително малка… Спечелих нови познанства и се дистанцирах от някои стари, такива.
Получих няколко сериозни сигнала от Кораба Майка, че вече е време да престана с живота на рокзвезда, един от които все още ми държи влага.
Направих пари – изхарчих ги. Живях, гладувах, ядох, изпитвах жажада, пих, играх, свирих, пях, обичах, бях обичан, бях мразен, клеветен и издиган на пиадестал, усмивах и бях усмиван, печелих и губих. Живях! Всичкото това – само за няколко месеца…  Живот на релси, по ръба. Живот на макс. Живот с главно „Ж“!
Уморих се!
Стигнах до познатото на всички състояние на безпардонност, примесено с щипка апатия и голяма доза скептичен непукизъм…
Улегнах (или поне така си мисля).
Не преставам да виждам двете еднакви цифри, когато поглеждам към часовника… Не съм наясно какво точно означава това, само зная, че понякога, тъпия часовник доста оправя настроението ми и ме кара да се усмихвам истински.

Апатия, носталгия, меланхолия…
А имам всичко, от което имам нужда. Обграден съм с любов, позитивни лица и внимание. Имам прекрасен човек до себе си. Работя това, което обичам (дай боже да съм здрав и да работя това, още поне два пъти по толкова), но ми е едно такова апатично…
Чувствам се сякаш съм се родил с всички тези материални и нематериални „екстри“ и ми принадлежат по право…
Скучно ми е и за мое голямо съжаление – няма какво да ме изненада… По-скоро – трудно може да ме изненада каквото и да било след цялото това емоционално и физическо пренасищане през годините.

Няк’во ник’во…