url-1

Докато вадех дрехите си от гардероба и ги оставях на леглото в стаята, в която пораснах – в главата ми започнаха да изплуват разни объркани въпроси…
До кога така?! Уж всичко е ясно?! Уж всичко е казано, написано, шептяно и крещяно?! Уж всичко, което може да бъде псувано е напсувано няколко пъти с различен тембър и интонация?! Уж ракията, сланината, шкембето и киселото зеле са най-яките неща на света. Уж в българските вени тече синя болярска кръв и от цяла една планета, единствено ВЕЛИКИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД е съставен изцяло от гениални вундеркинди – Нобелови лауреати (все още нямаме нито една награда, ама т’ва е ‘щото шведите ги е яд на таланта, красотата и възможностите ни и за т’ва искат да ни затрият. Ама, ебал съм им майката на тия педали. Те и сто награди да измислят – пак няма да се научат да пият, а ние с или без тая награда – пак ще правим най-яката лютеница на света!). Уж имаме отговори на всички въпроси, а сме супер-зле и няма и няма някакъв адекватен изглед за промяна към по-добро? ‘Що така, мамка му?
Тези и още подобни въпроси се блъскаха в главата ми, докато събирах багажа си във вече поизносения куфар.
К’во ни е лошото?! Море ли нямаме? Планини ли нямаме? Минерални извори ли нямаме? Всичко си имаме!
Затворих куфарът си и го сложих на кантара. Трябваше да претегля колко тежи багажът ми, за да знам колко пари да поискам назаем за да си платя допълнителните килограми. 33 кг. … Мамка му! 5 кила екстра багаж… 35 евра… Нищо! Може да са на заем, но поне си заслужава инвестицията!
Изкарах куфарът в коридора на панелния блок, в който минаха детските ми години. Майка ми – бивша медицинска сестра, работила на смени 35 години и настояща пенсионерка на 180лв пенсия, стисна ръката ми у с умело прикрита мъка и тъга каза: „Пести си парите и умната!“, след което плисна чашата пред входната врата. Баща ми, пенсионер по болест със 100 лв пенсия, художник-иконописец и председател на едно от местните читалища, ме прегърна и каза: „Хайде, да не изтървеш самолета! Като кацнеш – цъкни един телефон да сме спокойни!“ и пъхна 20 лева в джоба ми.
Прекрачих прага. Всеки път когато го правех – нещо в мен умираше и друго се раждаше. Въпросите, които се въргаляха в главата ми не спираха да издевателстват безмилостно над психиката ми, а сълзите напираха в гърлото и очите ми. Държах се! Поне докато се кача в колата, с която щях да стигна до аерогарата. След като се отдалечих от панелния блок – сълзите потекоха сами. Не можех да определя от мъка или радост… Просто си течаха, а въпросите в главата ми ставаха все повече и повече.
ОК! Какво е държавата? АЗ СЪМ ШИБАНАТА ДЪРЖАВА! Аз!… Но на кой му дреме за МЕН в тази държава? На никой не му дремеше за нищо. Непукизмът беше обладал до такава степен хората, че на никой не му пукаше за самия него. Махам се за пореден път, а нещо ме дърпаше назад!
Подминахме табелата на града, в който израстнах. Нещо ми стана и помолих френда, който ме караше към София да спре колата за момент. Слязох от колата и се вгледах зад табелата. В дупките на неосветената улица виждах едно прекрасно и безгрижно детство. Виждах двама отрудени родители на предела на силите си, които нямаха ни най-малка представа къде отива сина им, но бяха сигурни, че това незнайно място е по-добро от всичко преди табелата. Виждах една прекрасна природа, която за съжаление не ми принадлежеше.
Качих се в колата и потеглихме. Бях задрямал по пътя, но се събудих малко преди аерогарата.
Свалих куфара от багажника на колата. Стиснахме ръце с приятелчето, което ме докара и изведнъж всичко в мен притихна. Бях сложил маската на пътешественика. Маската на българина с нарисуваната усмивка.
Погледнах часовника – беше време за поредното ново начало.