От доста години се старая да бъда проводник на доброто. Мина ми времето, в което се изживявах в ролята на „лошото момче“. ЕГН-то взе да ме кара всячески да избягвам всякакъв вид интриги. Избягвам и да повтарям чути от някого лоши неща по адрес на друг. Не говоря лошо за хората, дори когато са ме огорчили до смърт. Ако кажа нещо лошо, то е защото съм бил потърпевш, кипнало ми е и имам личното право да го разкажа… Но никога не съм си позволявал лукса да обсъждам някого в негово отсъствие!
Не критикувам личните решения на никого. Не давам акъли на хората как да си живеят живота. Не се бъркам в ничии отношения и не казвам на никого кого и как да обича, с кого да се вижда и какво да прави…
А аз, като всички, съм и чул, и видял безобразия… И то какви безобразия само… И аз, като всички, имам мнение кое е правилно и кое е ужасно… И аз, като всички, искам света да е по-добро място … Това, че си трая не означава, че не виждам, не чувствам и не мога да се изкажа или не мога да изригна изведнъж!
Започвам да мисля, че хората приемат мълчанието и ненамесата ми като знак, че одобрявам грозните им действия, безобразните им постъпки, безочието, наглостта, безотговорността, жестокостта, злобата им, завистта, двуличното им поведение и прочее в този ред. Повечето хора искрено вярват, че щом си трая – всичко е наред! Ама не е наред! Не е! А когато не е наред или изригвам като ураган, който помита всичко след себе си, или сменям изцяло стратегията, средата, държавата, континента. И малко след като го направя, (защото всяко едно подобно действие от моя страна е продиктувано от дадена емоция, която някой или нещо е породило в мен) ми става криво…
Общо-взето, доста поучителни са моментите, в които човек има нужда да си каже няколко думи с някого като му докривее. И проблемът не идва от желанието за общуване с някого, а от факта, че не знае с кого.
В такива моменти ми минава през ум да звънна на някой от най-близките ми, но веднага след това губя смисъл да го правя, защото съм сигурен, че думите им ще бъдат безмислени и пак няма да ми дадат утехата, която търся.
И правилно…
В такива моменти, човек преглъща болката навътре, слага маската на безразличието и се впуска в поредната битка със себе си, която трябва задължително да изживее сам, за да изкачи следващото стъпало от стълбата на собственото си израстване.