Писмо до себе си
Самотата е най-страшното усещане. Душата е в мазе. Тъмно, влажно, тихо. Лежиш в мокрия ъгъл и се отвращаваш от себе си. Стремиш се да пренебрегнеш студа, но той пие на бавни, перверзно бавни глътки плътта ти и разрежда кръвта ти с опиянението на онази лудост, която подтиква мозъка да мисли само за едно: Господи, кога ли ще умра?
Но Господ не е там. Той е далеч от теб. Ти никога не си го търсил и той няма да дойде. Истински сама душата ти е именно когато Него го няма. В мръсния ъгъл дланите ти докосват само прахта от твоите низки страсти, съградили пътя който някога си поел, за да стигнеш един ден до тук. След “тук” няма. По-далеч не можеш да отидеш. Пътят свършва с твоята самота, която е последното мазе в огромната мрачна сграда на безсмисленото ти битие; самотата ти всъщност е безконечен лабиринт от мазета, но ти се страхуваш дори да си го представиш, защото чудесно познаваш картината, която биха видели разширените ти зеници: ти си в самия център от кутийки, свързани по между си с коридори – коридорите на мръснишките ти копнежи да унищожиш ближния си, да го окрадеш, да пожелаваш безспирно всичко негово, да го лъжеш и лъжеш за него, да го обичаш сякаш го мразиш…; коридорите на властта, която ще имаш – да унищожиш в крайна сметка себе си, губейки като начало свободата си, а сетне всичко, което тя е сътворила за теб. Защото никога не си обичал никого, освен себе си. И понеже самотата е последното право на съществуване, спираш на дъното му и се убеждаваш за последно, че гравитацията е карма. Това е.
P.S.: Моята кратка молитва:
Господи,
следващият път, когато си ми отредил да ми се случи нещо подобно, бих искал да си тук!
.
Каква стана тя …
Банкови обири; ниски заплати и пенсии; нищожен пазар на труда; убийства и самоубийства; нагли политици хванати в измами за милиони; срс-та; преименувани политически партии; полицейски акции с тъпи имена; безобразни цени на горивата; автомобили дрехи и техника втора ръка; мобилни и електрически компании монополисти, дето правят каквото си щат; журналисти гъзолизци; рапъри с говорни дефекти; непълнолетни фолк курви; незнайни скайп DJ-и; глад; мизерия; злоба; високо самочувствие на база насран задник и турски сериали … До там я докарахме … Пенсионери мрат от глад и немотия като животни; млади хора бягат зад граница без дори да поглеждат назад; некадърни доктори убиват деца благодарение на некомпетентността си; цигани живеят на гърба на останалите граждани, които не могат да си позволят да емигрират, а медиите излъчват поредния платежоспособен педал – чалгаджия или поредната история от комшийско-битов характер. И за да не бъде толкова апокалиптична картината, ето нещо хубаво – „СТРОИМ АЕЦ“
Това ли е България? Това ли е държавата, за която Левски и Ботев дадоха животите си? Това ли е моята, твоята – нашата България? Ако тази среда удовлетворява теб и семейството ти, ако те прави щастлив и те кара да се чувстваш добре и значим, като личност – искрено ти съчувствам! Моя куфар е събран и колкото и да ми е тъжно, може би това ще бъде постоянното му състояние в близките няколко години.
Малко дни до чаканият край …
Скапан съм …
Днес бачкахме цял ден … Цял шибан, зверски горещ, нещастен, скапан ден – работа с тъпи, невъзпитани, малки киприотчета и петстотин килограмовите им майки, мислещи се за „Мис Вселена“ … За капак на всичко, трябваше да работим и вечерта – пак същото … Писна ми! Писна ми! Писна ми!
С нетърпение очаквам деня, в който ще стъпя на българска земя … Не само, че ще стъпя, ами ще я и целувам … Чувствам се физически и психически смазан … За тия седем месеца тук, направих толкова много упражнения за луди, колкото сигурно не съм правил през целият си смислен живот!
Вече сериозно започвам да се замислям за някаква дневна работа, която да не бъде свързана по никакъв начин с балони, бои, прожектори, слушалки, дискове, сцени, хотели и барове. А, ако евентуално бъде свързана с нещо от изброените – да бъде на някаква друга географска ширина …
Писна ми, мамка му!
7-ми октомври 2009 г. 10:52 часа
Мамка му! Още не съм се прибрал и ми се насъбра работа за поне три месеца напред.
Типично в мой стил – захванах да правя милион неща на веднъж. Усещам как от време на време лаптопът ми започва сериозно да се замисля как да отреагира … Не го виня душицата – много зор видя последната година и половина, но все още геройски държи фронта. Не съм се отделял от хайванчето вече близо седмица … Или две … Абе … Май три … Баси …
Хубавата новина е, че работата по единия от проектите, по които цъкам – почти приключи. Големия батак обаче е, че ме чакат още няколко, върху които дори не съм сядал мисля. Луда работа … Френдката, вече само като ме мерне, че кисна с кървясал поглед пред компютъра – избеснява („избеснява“ е нежният лирично-романтичен никнейм, на състоянието в което малката мацка изпада, като ме види пред компа).
Мисля да си взема един лентяйски ден! После хич няма да е зле да седна и да пооправя компота из хостингите ми, че в момента всичко вътре е един огромен хаотичен ужасТ от Unknown файлове и папки.
Преди около две години, в Мюзик Айдъл по bTV имаше един пич – Иван Англов, дето много обичаше да казва „А’е, ша я напрайм, ша я напрайм!“ Стискам палци тази вечер да сме в почивка, за да мога НАИСТИНА да си почина малко, преди да финализирам първия проект по който работя и да започна другия.
Пфффф … лягам да спЪ
Преди края
Ококорих се точно в 05:30 часа сутринта. Обладан от мисълта за новия дизайн на DT-Station, седнах на компютъра и започнах сънено да цъкам с мишката.
Като погледнах дата в долният ляв ъгъл на монитора си осъзнах, че остават към 40 и няколко дни до края на престоят ми тук в Кипър.
Баси … колко бързо се изниза времето …
Върнах лентата от престоят си тук назад и в главата ми изплуваха хиляди прекрасни и не до там прекрасни спомени от неща случили се този сезон тук. Напук на цялата кпърска мизерия – хубавите неща бяха много повече от кофти нещата. Виждам и чакам края. Защо го чакам – и аз не знам…
Определено Кипърските нощи и презживявания с колегите и приятелите ми, с които живея и работя тук ми ще ми липсват…
Ще ми липсват събиранията на терасата на Оne Stop коптора.
Ще ми липсва рижавия, оргрмен, мършъв, нагъл котарак с ненормално големи тестиси – Светльо, дето без покана влиза навсякаде и яде и обръща всичко наопаки. На който натрапчивите посещения почти винаги завършват я с запратена по него обувка я с изпразнен по него пожарогасител.
Ще ми липсват дори и Титините нощни събуждания с писък и удар, целта на които е да убия поредната огомна кипърска хлебарка.
Ще ми липсва белия бус, с който ходехме на работа, на който бяхме дали нежните прякори „Нинджата“ или „Баничарката“
Доста са нещата, които ще ми липсват.
Остават още четиресе и няколко дни…
Още петдесет и няколко дни зор
Шест месеца на скапания остров …
Адски трудно ще е да обясня на някого, който е далеч от моята професия, какво означава да си артист в Кипър … Повечето хора си мислят, че да забавляваш хора е най-лесната работа на света. Още повече, когато българина чуе, че някой работи в чужбина като артист, музикант, танцьор и т.н. в главата му веднага се проектира сецнария: „Е, че к’во толкова – Слагаш костюма, прожекторите святкат, излизаш на сцената, подскачаш 40 минути като луд и вземаш едни торба пари, дето след това ти е трудно да изхарчиш. К’во се оплакваш?!“. Всъщност: Първо – не се оплаквам от нищо. Второ: Това си е моят избор и ще ям плодовете му без значение какви са. И трето: Т’ва за торбата с парите е супер смешно!
Мисълта ми беше, че разните му там наглед „дребни“ проблеми, които има всеки един entertainer на острова вече наистина, ама наистина взеха да ми писват.
Жертвите
Жертвите, които прави един entertainer в Кипър всеки божи ден са наистина много. Като си направя една проста равносметка за това дали си заслужава заради едни малко повечко пари да живея в коптор 7 на 5 на 1500 км. от семейството си; да се лишавам от най-елементарните „екстри“ на „новото време“, като телевизор, микровълнова печка, климатик, кафеварка и пералня да речем…; Да се занимавам с кипърски кретени – хотел-мениджъри дето, като чуят думате българин и България – настръхват, на които трябва едва ли не задължително да се кланям до земята за това, че дишам лечебният за всеки англичанин – кипърски въздух, и че имам рядкото право да стъпвам по свещенната кипърска земя, докато бачкам седем дни в седмицата без почивка …
Ами … Май, май … Не си заслужава!
51 дена
Остана още много малко време! Търпелив човек съм. Избутах 5 месеца, ще избутам и още два. Обаче … единственото нещо, което искрено ме притеснява са двете неща, които стоят точно под веждите ми. Ако си стоят там кротко и тихо до края на престоят ми тук – добре. Паднат ли обаче под очите ми – „лошо предсказание“ …
Loading ...