Писмо до себе си
Самотата е най-страшното усещане. Душата е в мазе. Тъмно, влажно, тихо. Лежиш в мокрия ъгъл и се отвращаваш от себе си. Стремиш се да пренебрегнеш студа, но той пие на бавни, перверзно бавни глътки плътта ти и разрежда кръвта ти с опиянението на онази лудост, която подтиква мозъка да мисли само за едно: Господи, кога ли ще умра?
Но Господ не е там. Той е далеч от теб. Ти никога не си го търсил и той няма да дойде. Истински сама душата ти е именно когато Него го няма. В мръсния ъгъл дланите ти докосват само прахта от твоите низки страсти, съградили пътя който някога си поел, за да стигнеш един ден до тук. След “тук” няма. По-далеч не можеш да отидеш. Пътят свършва с твоята самота, която е последното мазе в огромната мрачна сграда на безсмисленото ти битие; самотата ти всъщност е безконечен лабиринт от мазета, но ти се страхуваш дори да си го представиш, защото чудесно познаваш картината, която биха видели разширените ти зеници: ти си в самия център от кутийки, свързани по между си с коридори – коридорите на мръснишките ти копнежи да унищожиш ближния си, да го окрадеш, да пожелаваш безспирно всичко негово, да го лъжеш и лъжеш за него, да го обичаш сякаш го мразиш…; коридорите на властта, която ще имаш – да унищожиш в крайна сметка себе си, губейки като начало свободата си, а сетне всичко, което тя е сътворила за теб. Защото никога не си обичал никого, освен себе си. И понеже самотата е последното право на съществуване, спираш на дъното му и се убеждаваш за последно, че гравитацията е карма. Това е.
P.S.: Моята кратка молитва:
Господи,
следващият път, когато си ми отредил да ми се случи нещо подобно, бих искал да си тук!
.
20-ката от Геша
Как искам да се счупя,
качен на някоя череша.
Как искам да си купя,
20-ка мазна аз от Геша.
Как искам бързо да навия,
във листче нещо миризливо
и гладът за пушек да убия,
а главата ми да стане крива.
Как искам аз след този опън,
дебелото ми тяло да се сцепи.
От устата ми да рукне огън
и да дрънчат в главата ми планети.
Loading ...