„Човек се ражда сам и умира сам. През цялото останало време се опитва да докаже, че това не е вярно.“
Рангел Вълчанов

Бях решил да не публикувам тази случка и дори да не я разказвам на приятелите си. После си помислих – защо да лишавам света от поредната простотия, случила се с моята личност? И, те – така…
В днешното вълче време, едно от най-хубавите неща на света, които човек може да притежава са хора около себе си, на които може да разчита.
Открит човек съм. Както един мой голям приятел обича да казва: „Аз съм приятел 24 часа в денонощието“.
С тази моя нагласа, през годините натрупах доста положително настроени към мен люде, от най-различни националности. Хора, които на 5 питиета са готови да станат от масата, да напишат поема за мен и да си я татуират на челата. А, след 10-тото питие да направят революция и да ме коронясат. А, аз от своя страна, да жертвам от личното си време и от времето, което трябва да отделя на семейството си, за да удрям рамо, когато се наложи, за всичко, което е наложи. Няма лошо. Весели хора, весели разговори, хапване — пийване, много усмивки и приятно настроение.
Това лято, след 20-тина неуспешни опита да се свържа с няколко веселяка от „Групата на Шаро“ в инфарктен за мен момент, реших да си направя един експеримент. Отскочих до българския магазин в Агиа Напа (собственикът му е един от малкото пичове, които съм имал щастието да срещна по тези географски ширини) и купих няколко бутилки уиски, няколко бутилки вино, няколко PVC-та бира, безалкохолни напитки, сухи мезета, салати и няколко вида продукти за барбекю. Прибрах се вкъщи и ги складирах в хладилника. Взех телефонът си и написах СМС-и на няколко езика и ги изпратих на голяма част от веселяците, които познавам. Съдържанието на СМС-а беше: „Братле/сестро, искам да те ангажирам с една работа. Моля, обади ми се, когато можеш“. На отговорилите написах: „Сменям квартирата си. Останах без пари и ми трябва транспорт на дата ХХ от ХХ:ХХ часа, от точка „А“ до точка „Б“ в Агиа Напа (максимум 2 км.), за да пренеса багажа си. Ела ако можеш.“
Излишно е да казвам, че нито съм оставал без пари, нито съм сменял квартира този сезон…
На втория СМС ми отговориха сравнително по-малко на брой хора, голямата част от които извиниха отсъствието си с работното си време, с умората след работното време, със семейни поводи и т.н. и т.н.
Написах 3-ти СМС, че все пак ги чакам на дата ХХ от ХХ:ХХ часа, защото е важно за мен да са там.
На дата ХХ, няколко часа преди ХХ:ХХ ч. запретнах ръкави, разпалих барбекюто, сложих част от нещата да се пекат, взех две маси назаем от съседите, подредих ги в банкетна форма, дадох команда на швейцарския мишелин да направи салатите и да нареже мезетата, пуснах приятна музика, сипах си питие и зачаках.
От близо 50 „интервюирани“ на няколко езика, в ХХ:ХХ часа се появиха едва 2-ма човека, които по никакъв начин не очаквах да се появят. Единият пич е човек, с който работя от 4 години. Иракски бежанец в Кипър с огромно сърце, по-голямо от него самия, а другия — негов приятел. Най-интересното е, че аз не познавах този негов приятел… Той ме е виждал на няколко пъти на пристанището в Агиа Напа. Чул от френда си, че имам нужда от помощ и без да пита къде и как – тръгнал с него към къщи. Малко по-късно се появиха още двама човека. Единият остана. Другият го освободих, защото още в момента, в който спря колата си на улицата каза: „Бързам! Давай да пра’им каквото ще пра’им на бързо, че съм канен на гости.“
В крайна сметка, освободих телефонният си указател с близо 50 телефонни номера и три дни оригахме на ядене и пиене…
Сега, приятелчета, искам да попитам Вас, читателите на този блог – какви са изводът и поуката от целия тоя експеримент? И изобщо струваше ли си усилието?