Гошо разбира, че нещо не е наред, когато не получава порцията си за вечеря. Храната и спането са сред малкото удоволствия в неговия микросвят. Не стига, че от два дни го хранят само с царевица, а днес ще остане и без вечеря. Заспива гладен, без да подозира, че това е последната му нощ в дома, в който е израснал. Той е дошъл тук през в края на май, тогава е бил съвсем мъничък – само 30 кг. През декември вече е 150 кг, наддава бързо, защото е скопен.

Гошо живее в село Голямо Асеново, на 20 км от Хасково и близо до град Димитровград. Когато се събужда, дори не подозира, че вместо закуска ще получи нож във врата.

Прасето – празник и символ
Клането на прасе е празник на къщата, така казват хората от селото. Те са изключително гостоприемни и посвоему мъдри. Радват се много на моите въпроси, но понякога се шегуват с неосведомеността ми по отношение на селския живот. В това село, както и в много български села, времето е спряло. Там битува добрият съседски дух, всички са усмихнати и пияни. Европа е далечна абстракция, довела само до поскъпването на фуража. Хората живеят сред животните, грижат се за тях и ги обичат. Това не им пречи да ги ядат. Прасето е един от ярките символи на българската Коледа. Някои изследователи смятат, че етимологията на думата Коледа е свързана с коленето на прасе (двете думи имат общи фонетични белези).

Прасета обикновено се взимат през пролетта, когато са още много малки, и се отглеждат до зимата. Не дават мляко и яйца, но за сметка на това месото им се радва на особена почит на българската трапеза. Добре е всяко прасе да е добре охранено, но без да минава 200 кг, защото започва да трупа много сланина.

Прасетата ядат всичко, дори дървени въглища. Традицията в Голямо Асеново е да се кръщават на най-дебелия човек в селото. Преди ги кръщавали и на политици, но местните казват, че днешните управляващи са мафиоти и не желаят животните им да носят техните имена.

Двама Гошовци
През целия декември колячът на селото е зает. Коли по 4-5 прасета седмично и всички го хвалят, че е най-добрият в района. По ирония на съдбата палачът на Гошо е и негов адаш. Двамата Гошовци се виждат за първи път, а единият иска да убие другия. Вратата на кочината на прасето за първи път се отваря широко, но никой не влиза, за да го храни. Навън го чака цяла банда убийци, сред тях са най-личните младежи в селото. Те не знаят добре какво е интернет, но за сметка на това са много ловки в работата си.

Гошо е хванат и приклещен от четирима младежи. Не го гонят дълго. Варварската традиция е изпълнена като по учебник. Квиченето на прасето се чува около две минути. След това настъпва тишина и се виждат последните конвулсии на задните крака. Колячът се оказва истински професионалист, острото оръдие се забива на точното място и животното не се мъчи. По-късно ми разказва, че всичко зависи от поведението на жертвата. Ако свинята се държи непристойно, може да се стигне до „два пъти гърмяно, три пъти коляно и накрая разсечено със секира“.

Стопанката на Гошо не иска да гледа как той умира, казва, че силно се е привързала към него и й е мъчно. Тя се появява чак след като прасето е опърлено три пъти с газова горелка и покрито с черга. Канят ни да седнем върху него, това е хасковски обичай, според който сядането предпазва малките деца от напикаване и дава здраве на възрастните. Домакинята ни носи ракия – „домашна е, въпреки забраната“. Това е тяхната кехлибарена амброзия и винаги ще намират начини да си я приготвят. Не ни казват обаче какви.

Всичко за ядене
Така започва празникът. Гошо вече е опърлен, измит и готов за разфасоване.

Навсякъде около безжизненото му тяло има хора с ножове и легени. Първо се разрязва коремът, там е най-крехкото месо, което заедно с прилежащата сланина поема в направление „кебап“. По-късно там ще отидат и черният дроб и малко месо от бута. В гозбата се слагат още подправки и праз лук.

Главата на прасето е оставена да се отцежда от кръвта върху стария трабант на семейството. Тя трябва да преседи един ден в марината и чак тогава обработката й продължава. Всичко от прасето се яде. Само жлъчката е хвърлена на покрива на къщата, за да не се събират котки в двора и около кофите.

След главата идва ред на вътрешностите, те се изваждат в различните легени. Червата са най-трудни. Трябва им много миене, търкане с трици и сода. От тях става супер вкусна чорба, а натъпкани с месо, се превръщат в суджук.

Краката, ушите и опашката отиват в направление „пача“. Те се варят с чесън три-четири дни след коленето, но се ядат чак на 1 януари. Дотогава преседяват във фризера. Във фризера се слага и разчлененият свински труп, от който са останали само бутове, плешки и ребра.

От двата най-важни органа (сърце и бели дробове) и малко черва се приготвя спържата. Това е ястие, което можете да опитате само на определени места в България.

Стопанката бързо забравя мъката и се захваща за работа. Този ден осмисля целия й седеммесечен труд… До следващата Коледа.