jivko-rusev

Автор: Живко Русев
Оригинал: Тук

Размисли и спомени на един средностатистически родолюбец *

03.03.2012 09:07

Трети март. Сакрална дата. Или пък ден като ден. Ама не баш… Комшийчето от долния етаж още завчера ходи да си прави подстрижка. Била, казва ми, за Празника. Хубавко момче, като го гледаш. Хелем като се облече с онова ми ти китайско яке – черно с оранжева подплата. С ония ми ти войнишки боти от закритото N-ско поделение, дето ги разпродават едни мургавелци на пазара вече четвърта-пета година. Свършване нямат. Ще речеш, де що шаяк се е тъкал и де що обувни фабрики е имало – все неприкосновен запас за военновременна обстановка са произвеждали… Нейсе. Друга работа е това. Та за комшийчето де… 23 лева му струвала подстрижката, чувах го снощи да се хвали. Била специална – точно 3,7 сантиметра лента от коса, преминаваща през целия му череп. От над веждите – до тила. Така било по пр(е)български и било специално за 3 март, щото това била най-важната пр(е)българска дата в историята ни. Знаят ги младите тия ваджии, историческите. Не е като едно време – на 3 март какво? Я те приемат на някоя гранична застава „чавдарче” и после до 24 май пишеш в час домашни работи – писма до любимия батко граничар, дето тихо-тихо крачел всяка вечер по родопските пътеки, докато ти си спиш на топло и спокойно, защото баткото граничар те пази.. Я пък после ти отпорят ушите в час на класа, защото си закъснял за манифестацията, или пък пионерската ти връзка не била изпрана и била вързана на криво… Я пък ти отрежат два-три надника от заплатата по профсъюзна линия, щото не си искал да носиш плаката на славния младежки трудов колектив, носител на преходното червено знаме и на орден на труда… И това, като го помислиш, си е пр(е)българска работа, ама… историчност няма. Друго си е да се нашариш с разни кръстове, да се накичиш с разни седемлъчни тенекийчици по врата, да покажеш една такава „фйьешан” прическа… Пък като притуриш и шала с бродираното име на футболния отбор… Ехеей…

Ама пак се отплеснах.

За Трети март ми беше думата. Тя каквато стана снощи на долния етаж, стана. Не че е първица, ама снощи си беше баш за празника, ама само за подгряване. Натурално и от сърце. И никакви там музикални сурогати и разни други глезотии. Хем си пафкаха и си пиеха подгряващо гостите на комшийчето ( до един все такива по пр(е)български гиздосани), хем си пееха с пълно гърло: „Мииййлааа Рооодииинооууу…” Акапелно. По едно време май нещо за тая пуста акапела многогласието им стана конфликтно, че май се поступаха. Ама не знам. Като не съм видял… Само предполагам, щото тая сутрин комшийчето – едно, че очите му още бяха червени от подгряването, друго, че под дясното око имаше едно моравосиньо петно. Пък и към „миййлата родииинъъъ” бая майки бяха споменати в придатък… Ама като не съм видял… Само слушах. Какво да правя, то панелките и да ги санираш, дикиш не хваща. Няма да се изнеса от къщи я… Свиква се…

Чакайте малко, че се звъни на вратата…

– А за много години, комшу! Бе такова, щях още онзи ден да те питам, ама пуста работа…. Ха да те взема днеска на един излет до село. Виж к`во слънце се ококорило. Аз нямаше, ама нали булката отиде в гръцко преди три месеца, к`во да прайш, като я съкратиха и уж курсове някакви кара, уж сертификати, що пара дадох, пък най-накрая година и нещо вече няма и няма работа… Не се издържа, ей… Та така де, викам, айде с мен на едно излетче. Имам там под село едни два декара мираз, таман двамата ще можем да ги опоскаме днеска. Виках на зетя, ама той… не ми се говори… Тя не е кой знай к`ва работа. Едни тикви ще насеем. Знаеш ли колко е лесно? Копнещ гнезденцето, пуснеш семката, заровиш и … две крачки напред. Ти като си две крачки встрани и… Ще го оправим миразчето, че да има… Миналата година знаеш ли к`ви тикви излязоха… Аз ще почерпя… Така де… Нали викат – „комшулук – пашалък”. Ний, вярно, много-много не се знаем в блока, ама…

– …!?

– Е, хубаво, като не искаш… Аз не че и сам няма, ама… Айде, за много години пак!

Телефонът ме сепва. Тъкмо се бях замислил за тиквите на комшията…

– Дядо, ще дойдеш ли да ме вземеш? Мама ми купи знаменце!…

Откакто баба му замина за Неапол като „гувернант-иконом” (така пишеше в обявата, пък после се разбра, че гледала една сама жена, десетина години по-възрастна, ама плащала горе-долу добре, нищо че била много капризна, щото…), внучето ми много се привърза към мен…

– Дядо, аз като стана голям, ще имам ли автомат? – пита малчуганът на площада, гледайки към почетната рота. – Виж какви истински са автоматите…

Зетят е от година в Испания. Криза било, ама той успял да си намери, засега, постоянна работа. Дъщеря ми ще отива при него след месец. Кандидат-първокласникът на дядо ще си остане при мен. „Нека и аз малко се устроя – вика дъщерята, – пък после ще си го приберем. Иначе – баща му с камиона, аз – по не знам колко часа на работа. Засега можем да пращаме по 200 евро на месец, можеш и някоя жена да наемеш, да не си напускаш работата. Пък и като се устроим и двамата… Ще си ангажиран най-много година и половина…”

Оркестърът засвирва химна.

– Дядо, дядо, дядооо!

Малкият възторжено крещи и размахва книжното трибагрениче. Близо сме се оказали до официалните лица…

С лявата ръка върху дясната гръд едно официално лице косо и строго поглежда към малчугана…

След „Свободно!”, откъм съседния блок се извисява припев: „Елате в Българияяя, върнете се българииии, таам ви чааакааат майки и бащииии…”

*__________

Всички прилики с лица и събития са евентуални…