3609_4719807640444_240382502_n

Леле… Събудих се в 02:00 след полунощ и след като разбрах, че всичко живо спи (не само в, а и извън къщи) и въобще няма намерение да отвори очите си поне до към 9-10 сутринта, реших да се отдам на най-разумното забавление по това време на денонощието – интернет.
Направих си кафе, претараших хладилника като един истински земен АЛФ и седнах пред компютъра. Facebook, Google+, Twitter, Beatport, SoundCloud, Youtube… Стандартните неща. Реших да проверя и e-mail-ът си. Последно задълбах в него по-обстойно преди около година. Задълбах – силно казано. По-скоро прегледах част от непрочетените 15000 е-mail-а, преди да ги затрия всичките.
Та, седнах да ровя из мела, а вътре, освен стандартните оферти за уголемяване на пениса; 10-те млн. долара завещание, които трябва да получа от адвоката на починал влиятелен роднина; тънките оферти за валиум и виагра; iPhone 5 на 1/3 от пазарната цена и негърките и китайките, които случайно са харесали профила ми и са решили да се оженим, след което бащите им ще ни пращат по един сак пари месечно, заради плешивата ми глава, зелените ми очи и якия ми гугъл профил – попаднах на мейл от стара приятелка, която не бях виждал от сигурно 10 години.
Първоначално не повярвах на очите си. Ашли?!?!… Как по дяволите?! … Та тя няма никакви мои координати, нито пък аз имам нейни… Общо взето, в писмото имаше извинение поднесено към получателя ако случайно се е припознала, някакви поздравления за отминалите празници, координати за контакт и наша снимка от преди кажи-речи 10 години.
Веднага я намерих във Facebook и после в Skype. Посмяхме се на издънки от доброто старо време (времето, в което аз имах коса, а тя нямаше 3 деца). После ми се похвали, че се е превърнала в щастливо женена майка с три деца, която бачка на някакъв ръководен пост в голяма компания в Канада. Купила си е къща в центъра на Квебек и сега трябвало да я изплаща заедно със съпруга си не знам си колко години. И съвсем естествено стигнахме и до въпросите, които аз искрено, от дъното на душата си ненавиждам: „Какво става с теб? Устрои ли се? С какво се занимаваш?“.
Обясних и с известна доза неприязън, че при мен всичко си е по старо му – ден да мине, друг да дойде. Различни хора, места, музика прожектори и емоции. А, тя съвсем неволно ме застреля с въпроса: „До кога така?“
Та-та-та-таааам! Шах и мат! Не се бях замислял въобще. Ако трябва да бъда честен – дори не си го бях задавал този въпрос. Опитах се да си отговоря на ум, ама нито една мъдра мисъл не изплува изпод плешивото ми теме… Мацката забеляза, че притихнах в някакво конфузно мълчание и за да смекчи въпроса попита: „Е, поне харесва ли ти начинът ти на живот“. Отговорът ми беше категоричен: „Естествено!“ След което, за да докажа правотата на думите си и обясних къде съм бачкал, какво съм правил през годините. Обясних и за студиото си (моята най-голяма гордост), пуснах и част от нещата, които съм правил, показах и някакви видеоматериали, плакати и т.н. Френдката искрено се впечатли, а аз самодоволно пиех от „3 в 1“-то, което си бях направил. След като търпеливо изслуша и последната ми дума, девойката рече: „Много се радвам за теб! Ти си един от малкото хора, които могат да правят толкова много неща. Толкова много места си видял с това, което правиш. Поне, изкарваш ли добри парички от нещата, които правиш?“ Преглътнах на сухо… Единственото нещо, което можеш да изломотя беше: „…мхм… тц… ам…“. Отговорът и беше мигновен: „Е, как така?“. Аз и отговорих, че парите никога не са ми били слабост или цел и както при всеки един човек – никога не стигат.
То си е така. Никога през живота си не съм се борил за пари, слава или няк‘ви подобни простотии. Още повече, да си известен в моята професия е все едно да изиграеш пантомимен етюд пред сляпа публика и да получиш силни аплодисменти след това. Е, в това също си има някакъв извратен чар! Душевният оргазъм от виковете на доволната публика е нещо като наркотик! Тъпото идва, след като се прибереш в бакстейджа, квартирата си или рест руум-а на клуба, в който работиш. В огледалото виждаш собственото си лице, не лицето на образа, който си създал или пресъздаваш пред публиката, на който хората са се изкефили. Без значение DJ, певец, музикант, танцьор, огнегълтач, клоун и т.н. Абе, резултата е задоволителен, ама има нещо, дето се губи, ама не знаеш какво точно.
Не се забави и въпросът: „Ами, студиото? Това ми се струва голямо вложение на пари и време? Музиката ти ми харесва!“ … Пак болна тема… Изломотих нещо тривиално и смених темата. След около половинчасов скайп разговор, мацката се извини, че трябва да ме изостави в сутрешния ми интернет циклаж, защото трябвало да прави закуска на семейството си. Казахме си довиждане и разговорът приключи.
Разговорът приключи, а аз се бях втренчил в монитора като хипнотизиран, след зададените ми въпроси от  старата приятелка, която не бях виждал с години. Как да обясня на една майка женена в Канада (държава по-нормална от България),  която работи на ръководен пост в голяма компания, току-що устроила се и купила къща в центъра на Квебек, чийто живот е подреден и планиран до последната секунда и стотинка, че начинът ми на живот ме удовлетворява и изпитвам истинско удоволствие от това, което правя?!?… По какъв начин да и обясня, че не печалбата е целта на нещата, които правя и времето и средствата, които жертвам?!? Че не всичко е пари в тоя живот… ОК! Другият въпрос, който мигновено изплува в съзнанието ми и си зададох, без да искам беше: „Добре бе, тъпак! Като целта на всичко, което правиш не е пари – к‘ва е тогава???“ Е, не можах да си отговоря… Може би защото всички неща, които си бях поставил за някаква цел като дете и тийнейджър бяха постигнати. Работя това, което обичам; работата ми е свързана с хиляди хора; обикалям хиляди места; трупам различни знания и спомени; хората, за които работя ми се кефят; срещам хората, които искам да срещам; имам човек до себе си; имам приятели, на които мога да разчитам в трудни моменти; родителите и приятелите ми са живи и здрави… Общо взето – всяко едно нещо, което бях описал в ученическите ми дневници като малък – съм го постигнал.
Оказа се, че сега се движа сляпо по течението. Ей тъй – без ник‘ва цел. Като капка вода в безтегловно пространство. Това ме жегна! Наистина ме жегна! Категорично бях заявил на мацката, че харесвам начинът си на живот, а сега не можех да обясня на себе си защо?!… Направих си още едно кафе, отворих един уърдовски документ и започнах да записвам нещата, които искам да ми се случат („Тайната“! Гледал съм я и съм я чел поне 100 пъти) . Нещата, които записах не бяха много.  Като се почне от щампите „здраве, щастие, късмет“ и се стигне до някакви материални неща, които съвсем не са някакви критерии за разкош, ами просто инструменти за работа и, да кажем, по-нормален начин на живот. Изнервих се! Добре бе, мамка му, как всички други имат някакви еба си целите в живота, а аз се задоволявам с няк‘ви дребни и тривиални неща?!… Най-тъпото е, че фантазията ми стигна до: „Да правя музика и да я продавам из електронните магазини“ и „да си купя кинообектив за фотоапарата“
Егати лудата работа! Даже, ся като го чета това и се нервя! Оф, ПИСНА МИ! Отлепям към студиото и ще видим какво ще фабрикувам рано-рано сутрин!