Докато разчиствах старата машина на Studio X, преди поредната anual преинсталация, попаднах на няколко непубликувани в блога ми статии. Материали от 2009-та (годината, в която създадох студиото), до днес. Честно – бях забравил за тях.
Препрочетох ги няколко пъти, след това ги изтрих без остатък…
Някои от нещата, които четох бяха типичните върли глупости и простотии, писани колкото да мине време, на няколко питиета; други описваха настроението ми, в момента, в който съм ги писал; от трети си проличаваше начинът ми на мислене в периода, в който съм писал; а от някои дори се уплаших…
Препрочитайки късите истории и случки – прозрението, до което стигнах беше, че през всичките тези години съм допускал една-единствена – колкото глупава, толкова съществена грешка. Тя е, че супер-много съм се впрягал… Впрягал съм се на хора, впрягал съм се за места, впрягал съм се на ситуации, впрягал съм се за к’во ли не.… Общо-взето един куп глупости и глупаци, за които нито си заслужава да се връзва човек; нито си заслужава да се замисли; ни най-малко, пък, да тръгне да изразходва емоционалните си запаси.
Нищо де! Човек се учи докато е жив.
Ся, не мислете, че се оплаквам! Tърпял съм доста жестоки “поражения” по време на “битки“, но пък за сметка на това, от всички “войни“ съм излизал по-скоро с победителите, от колкото като губещ. Хората, които ме познават добре – знаят за какво говоря. Казано на по-прост език – фейсовете, които са се опитвали да ми се качат на главата, през годините, не ме тачат особено. Даже хич! Всъщност тези чувства са взаимни в повечето случаи. Принципно, ни най-малко ме бърка дали хората, които не влизат в категорията “близки“ ме уважават или не. Важното е, че помнят и ще помнят житейските уроци, които съм им преподал дълго време… Да не кажа: “Цял живот”…
Преди години се поддавах на някакви хипер-емоционални сривове, породени от кофти стечение на обстоятелствата, кофти отношения и т.н. В единия случай ставах агресивен в другия се затварях в себе си. Сега, обаче – не! След всички тези 31 години стигнах до извода, че най-големият и груб белег, който може да бъде оставен в съзнанието на човек, може да бъде оставен единствено от хората, които поради една или друга причина не присъстват в живота му. Да оставиш нещо неизживяно (без значение: връзка, детство, работа, ситуация, място, приятелство и т.н.) е емоция по-истинска от всеки вид “имане”.
Стигнах и до извода, че е много по-болезнено за поредният нагъл ентусиаст, който по един или друг начин се е опитал да те прецака, да бъде планирано разкаран от живота ти като го оставиш да “виси във безтегловност”, докато изневиделица усети, че е далеч зад теб; или нежно да му помогнеш, да попадне сам в тресавището на собствените му глупости. Мда! Да го гледаш как се дави в собствените си интриги и душевни лайна е много по-голям и запомнящ се житейски урок и доставя много по-голямо удоволствие и удовлетворение, от колкото да му набиеш няколко тупаника в главата…
А, ако човек има достатъчно ум и воля да направи всичко това, което обясних, докато “ентусиастът” е повярвал искрено, че владее ситуацията и е някакъв кой знае какъв фактор – урокът оставя белег в съзнанието за цял живот, а унижението и вътрешното чувство за вина го карат да не се побира в кожата си, дълго време. 😀
Е, има случаи, в които думите просто не помагат и човек няма избор, но пък колкото повече годинки се навъртят на ЕГН брояча – толкова по-малък става броят на тези случаи.
Мисълта ми е, че прецених, че вече нямам нужда от този тип емоции и излишна агресия. Вече не. Не и на тия години! (Остаряваме бавно, неусетно почти!) 😀 😀 😀 Нещата при мен така или иначе се случват и винаги са се случвали по начина, по който искам и съм искал да се случат. Когато близките ми са около мен и зад мен; когато работя и правя това, което искам; когато в стаята ми е топло, масата пред мен е пълна и хората около мен са усмихнати – мога да изкарам 100 години. Ами, на мен това ми се случва и без излишните впрягания, агресия и негативки…
Ето за това, мотото ми за 2015-та е: “Спокойствие и силна храна”. Нищо, че съм с наднормено тегло… 😀 Наздраве!