Доста позанемарих интернет дупката си през последните месеци. Не защото ме мързи или нещо от сорта, а защото въпреки, че живеем в 20-ти век, думичката „Интернет“ тук все още е едно доста скъпо табу… Anyway, и този горещ сезон мина като всички останали… Пот, жега и яко бачкане.  Под яко – разбирайте ЯКО.

Сега като се замисля за всичките емоции, преживявания и обрати от този сезон, съм сигурен, че няма да мога да обхвана дори и 1% от случилото се, но поне ще се опитам да опиша неща, които, може би, ще останат в главата ми за дълго време.

Доста неща се случиха това лято. Хубави и далеч не толкова хубави. Спечелих доста нови приятели и прекратих с усмивка отношенията си с някои от хората, които мислих за близки от предните сезони.  Срещнах се очи в очи с типичната българска-натурална простотия във всичките й форми, както и с по-голямата част от чуждоземската такава.

Обстановката този сезон.

За разлика от предното лято, когато бяхме настанени в една сграда, този сезон всички бяха пръснати по различни места. Само ние, дето искахме да кашираме някой и друг  лев (не че това се случи), се принудихме да обитаваме дупките, любезно предоставени ни от нашия любим шеф. Човекът, който всички българи дружно наричахме с  галените никнейми „Митю“ или „Гурлю“. Общо взето младите хора и хората, дето стават в т.нар. хотел „Sunny Coast“ се брояха на пръстите на едната ми ръка …

По-голямата част от персонала на „One Stop“ се изнесоха от хотела – не защото не искаха да спестят пари, а защото бяха обрани още първите дни от наши мургави съгаждани. Съграждани, които дни по-късно след случката бяха злобно линчувани от един от потърпевшите англичани – фитнес инструктор. Общо взето хотела, в който живяхме е изглеждал добре преди 10 години. Аз живях в апартамент с двама съквариранти – Габриел от Румъния и Даниелис от Литва. Т’ва са две от най-ненормалните копелета дето познавам. Те старите хора са го казали: „Господ хора събира“ 🙂 🙂 :). Колкото и голяма мизерия да беше настаняването ни, дружбата м/у страните членки в стая номер 10 беше непоклатима. Ако майка ми беше видяла нашата скромна, международна дружинка, съм не на сто, а на хиляда процента сигурен, че щеше да каже: „Тия от където минат – трева не никне“.

За българите този сезон.

Нещото, което пре-пре-пре потвърдих в главата си тази година е, че наистина не ставаме! И като общност, и като нация, и като морал, и като ценности, и като хора. Язък, че имаме такава „с хубост и блага обилна“ държава.  Абе, докато Бай БългарУй има фасона на Доналд Тръмп, въпреки че няма пукната стотинка в джоба си, докато нещата, които впечатляват Бай БългарУй са парче шоколад, герданче, безплатна храна или предмет, който комшията му притежава – ще си останем на това дередже. Всичко около нас ще е в лайна, а ние ще бъдем облечени в бели костюми и с празни джобове, но с високо вдигната глава ще се изправяме в батални битки срещу собствената си, непобедима простотия…

Все пак имаше и малко нормални люде от български произход. Хора, които бяха както луди професионалисти в работата си, така и прекрасни колеги и приятели. С тях съм в добри отношения и до ден днешен. Имаше и моменти, в които бях искрено благодарен на шефа отгоре, че ни събра с тях този сезон!


Хубавите преживявания.

Хубавите преживявания този сезон не бяха малко. Само си представете картинката – свободен човек, дето живее на има-няма 10 км. от един от бесните световни курорти посещавани от млади хора. С няколко думи – душата ми искаше, а аз и давах с двете шепи по много. Сега като пиша това, се сещам за една култова случка с една дама, с която се запознах една сутрин в квартирата и веднага след като се събудих до нея, мисълта ми беше, че положителни емоции съвсем не ми липсваха. За тях допринасяха и съквартирантите ми, и един от комшиите ми – също single професионалисти.

Работната среда.

„Работната среда“ … Ейййтз как звучи 😀 … Имах си една колежка, прецизна и точна като швейцарски часовник, за която каквото и да кажа, и да напиша, ще бъде малко 🙂 … С нея бяхме решили да дадем идея на нашият т.нар. „ШЕФ“. Един ден, преди края на сезона да ни снабди с тъп нож, и в деня на заплатата да чака някой от нас двамата да се появи с главата на другия и с бутилка от кръвта му. Та този, който се появи с тия нещица, щеше да спечели Day Off (нещо, което не се печели току-така в нашата фирма). С колежката смях и караници не ни липсваха. В нашия „тандем“ беше нормално единия от двамата да крещи на другия  минимум половин час за някоя супер-глупост, а  минути след това да да се хили до откат или да споделя неща, от които се просълзавахме и двамата… Не ни беше скучно общо взето. Естествено, всички проблеми в работата ни идваха не от нас (понякога 😉 ), а от някой малоумник – аниматор или мениджър, в някой от много бройните хотели, които вършахме този сезон. Общо взето – забавно беше!

На финала.

За мен това кипърско лято беше не толкова работен сезон, колкото курорт. Заплащането беше малко по-добро от миналият сезон. Имах си басейн и плаж на една крачка от мен (не ме питайте колко пъти, и в какви състояния съм ги посещавал тези двете местенца, че ме е срам). Имах верни приятели, с които се забавлявах постоянно;  имах фенки, които ме накараха още повече да заобичам професията или диагнозата „артист“; имах луда колежка, с която в случаите, в които не се карахме – изпростявахме на макс; имах шеф, дето не му дремеше за нищо освен за прогресивния растеж на банковият му акаунт и задника му; накрая на сезона имах дори и помощник от ромски произход, който товареше и разтоваряше бялата нинджа (белият служебен бус от миналата година). Е, верно, че по едно време имах топла вода само по два часа на ден, но при всички нещица, дето описах по-горе – дребните минуси, дори и не искам да ги вкарвам в списъците си.

Та, това бяха най-общите ми впечатления от Кипър – Сезон 2010.

Сега съм в България поради едни кофти стечения на обстоятелствата, които ще опиша в друг пост и вече виждам зимната хурка, която се задава на сивия хоризонт.